Множествена склероза  Множествената склероза (от гръц.: втвърдявам“) е най-честата от

Множествена склероза 

Множествената склероза (от гръц.: „ вкоравявам “) е най-честата от така наречените заболявания на демиелинизацията, които попречват естественото действие на клетките от централната нервна система. Симптомите зависят от местата, където се намират инфекциите и нарушаванията на тъканта. По-уязвимите области са гръбначният мозък, мозъчният дънер и зрителният нерв, който съставлява снопче от нервни нишки, пренасящи информацията от окото до мозъка.

Ако е обиден гръбначният мозък, признаците ще са вкочаненост, болки или други неприятни чувства по крайниците или туловището. Възможни са и неволни свивания на мускулите или изнемощялост. Загубата на миелин в долната част на мозъка може да докара до двойно виждане или проблеми с говора и пазенето на равновесие. Пациентите с оптичен неврит - възпаление на зрителния нерв - страдат от краткотрайна загуба на зрението. Общата изнемощялост е измежду честите признаци, като чувството е за много по-силна отмалялост от обикновено… Пациентите, подложени на изключително стресови обстановки, като проблеми с интимните сътрудници или финансова неустойчивост, са съвсем четири пъти по-податливи на затруднения на заболяването.

Теорията, че психологическият стрес ускорява риска от Министерски съвет, не е нова. Френският невролог Жан-Мартин Шарко пръв направил в детайли клинично изложение на множествената склероза. В лекция от 1868 година той приказва за пациенти, които свързвали „ продължителните си усеща на тъга или скука “ с последвалата поява на признаците. Пет години по-късно английски доктор също прави връзка сред напрежението и болестта: „ Важно е да се спомене и друго изказване на горката болна, направено в един конфиденциален диалог сред нея и една здравна сестра - че се е поболяла, откакто е заварила брачна половинка си в леглото с непозната жена. “ 

Около 60% % от страдащите от Министерски съвет са дами. За тази книга интервюирах девет души с тази болест, осем от тях дами. Събраните данни от моите изследвания се съгласуват с изводите от едно проучване, оповестено през 1970-та. Там се споделя:

„ Много учени изричат обективното мнение, че прочувственият стрес може би е измежду причинителите на Министерски съвет. По-тежките връзки с родител, неналичието на психическа самостоятелност, обезверената потребност от обич и поддръжка, както и неспособността да се усеща и демонстрира яд, от дълго време се подреждат от медицинските специалисти измежду евентуалните фактори за началото и развиването на заболяването. Изследване от 1958 година сочи, че при съвсем 90% от случаите преди появяването на признаците, пациентите са претърпели някакво травматично събитие, което е раздрусало възприятието им за сигурност. “

Друго изследване от 1969-а преглежда психическите процеси при тридесет и двама пациенти от Израел и Съединени американски щати. 85% от тези хора с Министерски съвет са усетили първите признаци на болестта си след стресови обстановки. Същността на напрежението е била разнородна - от гибел или болест на непосредствен човек до боязън болести загуба на средства за прехранване или друго събитие, което е провокирало трайна смяна в живота на пациента, с която той не е бил в положение да се помири.

Продължителните фамилни спорове са различен постоянно срещан образец за стрес. Споменава се и поемането на повече отговорности в службата. Авторите на проучването обобщават: „ Общата характерност при тези случаи е последователното осъзнаване на пациента, че е некадърен да се оправи със комплицираната конюнктура, което поражда у него усеща за малоценност или неуспех. “ Тези типове стрес се срещат и в доста други страни.

Разполагаме с още едно изследване, при което се съпоставя напрежението сред заболели с Министерски съвет и здрави хора. Особено травматичните събития са били 10 пъти по-чести в групата на страдащите от Министерски съвет. При тях и фамилните спорове са били 5 пъти по-чести.

Измежду осемте дами с множествена склероза, с които разговарях, единствено една към момента беше ангажирана с първата си по-сериозна връзка. Другите имаха зад тила си разлъка или бракоразвод. Четири от тях признаха, че са пребивани или унизени душевен от сътрудниците си по времето, когато са почнали да се разболяват. В останалите случаи сътрудникът в друга степен е показал отчуждение. Журналистката Лойс била на 24 години, когато през 1974-та й поставили диагнозата Министерски съвет. За малко време имала двойно зрение, а по-късно усещала, че като че ли я бодат с иглички по краката. Преди да се разболее, прекарала две години в малко забутано населено място в арктическите области. Живяла с мъж, който е с девет години по-възрастен от нея - някакъв художник, който тя дефинира като душевен нестабилен. По-късно той отишъл да лекува маниакалната си меланхолия.

 - Бях го издигнала в фетиш - спомня си Лойс. - Той беше надарен и интелигентен, караше ме да се усещам като че ли не зная нищичко. Може би мъничко се опасявах от него.

Животът в полярните области бил извънредно сложен за нея.

 - За нехайно момиче като мен, което идваше от Западното крайбрежие на Щатите, отиването там беше като попадане в Тамбукту. В продължение на години след завръщането си посещавах терапевт. А той ми съобщи: „ Късметлийка си, че си се измъкнала жива. “ Там доста се пиеше, ставаха убийства, изолацията беше цялостна. До мястото не водеха пътища. Партньорът ми ме плашеше до гибел, тъй като беше експлозивен и ме наказваше. Всичко стартира като летен флирт. Уж за няколко месеца, а продължи с години. Доколкото можех, пробвах да съм му на равнището, само че най-после той ме заряза.

Условията за живот също били неприятни.

 - Тоалетната беше отвън колибата. Когато трябваше да излизам при 40 или 50 градуса под нулата, беше кошмарно. По едно време той отстъпи и ми купи една кофа, в която да пишкам нощем, тъй като съумях да го излъжа, че дамите вървим по-често от мъжете по дребна потребност.

 - Това, неговото, се води „ отстъпка “, по този начин ли? - попитах.

 - Да, несъмнено. Някой трябваше да изнася кофата и да я излива в ямата, а на него не му се искаше. Една нощ я захвърли на снега и ми сподели да употребявам тоалетната на двора. Караше ме да придвижвам и вода, тъй като там нямат водопроводи. Нямах избор. Ако желаех да бъда с него, трябваше да се помирявам. Казвала съм му, че единственото, което желая от него, е почитание. Не знам за какво, само че то беше най-важното за мен. Толкова мощно го желаех, че трябваше да притискам зъби защо ли не.

Лойс си спомня, че обезверената потребност от утвърждение характеризирала и по-ранния й живот. Особено що се отнася до връзките с майка й.

 - Сякаш чаках от него да управлява живота ми, както го правеше майка ми… споделяше ми по какъв начин да се обличам, по какъв начин да подреждам стаята си, какво да върша през днешния ден и какво - утре. Бях сладко, чинно момиченце. Винаги се стараех да правя единствено нещата, които родителите ми биха одобрили. Стремежът ми да ме хвалят изместваше личните ми стремежи и потребности.

Психотерапевтката Барбара - доста добра, съгласно нейните пациенти - е пособия на хора с хронични болести. Самата тя страда от множествена склероза. Упорито отхвърля, че сподавените страсти от нейното детство имат нещо общо с огнищата на инфектиране в главата й. Множествената склероза на Барбара почнала да се развива преди осемнайсет години. Първите признаци се появили ненадейно, откакто поканила един социопат, който лекувала в пандиза, да отседне за две седмици в дома ѝ.

 - При него имаше доста усъвършенстване - спомня си тя. - Намерението ми беше да му дам късмет да продължи живота си, като стартира на чисто.

Станало по този начин обаче, че пациентът унищожил къщата и разрушил брака на Барбара. Попитах я дали не е прекрачила някаква граница, като е поканила толкоз рисков човек в дома си.

 - И да, и не. Смятах, че всичко ще бъде наред, тъй като ангажимента беше единствено за две седмици. Но в никакъв случай не бих направила още веднъж сходно нещо. Така небрежно се научих да слагам границата, че една пациентка в този момент ме назовава Царица на границите. Тя също е терапевтка и двете постоянно се майтапим между тях. За страдание, трябваше да се науча по сложния метод. Понякога си мисля, че Министерски съвет пристигна като наказване за нелепостта ми.

Разглеждането на заболяването като наказване повдига основен въпрос. Хората с хронични болести постоянно са упреквани или може би сами се винят, че с нещо са заслужили нещастието си. Когато се споделя, че поради потискането/стресът индивидът самичък си е докарал заболяването, съм склонен с възраженията на Барбара. Научните проучванията не би трябвало да се занимават с проповядването на морал и раздаването на присъди.

Като споделяме, че приемането на евентуално рисков човек у дома е неприятна концепция и мотив за стрес, само и единствено посочваме връзката сред напрежението и болестта. Разглеждаме евентуалното следствие, само че не като тип наказване, а просто като открита действителност.

Барбара е безапелационна, че връзките й с родителите са били постоянни и изпълнени с взаимна обич:

 - Майка ми и аз се разбирахме. Винаги сме били доста близки.

 - Способността да поставяш граници се усвоява в годините на растежа  - споделих аз. - Защо трябваше да се научиш на това толкоз късно и по сложния метод?

 - Аз си знаех границите, само че не и майка ми. Всъщност множеството ни кавги бяха на тази тематика. Тя не разбираше по кое време да спре и че имам право на личен живот.

Това, че Барбара е довела невменяем и рисков мъж вкъщи си, елементарно може да бъде маркирано като забележителен стресов фактор. Но хроничният стрес от размиването на персоналните граници е по-трудно откриваем.

Неясните граници, които си остават такива и след пубертета, се трансформират във значим източник на стрес при възрастния човек. Негативните последствия засягат хормоналната и имунната система, защото хората с несигурно персонално пространство са подложени на непрекъснат стрес - част от всекидневието им е да злоупотребяват с тях. Но това е една действителност, която те са се научили да отхвърлят от директното си схващане.

„ Причината или аргументите за множествената склероза остават неизяснени “, се споделя в един почитан учебник по вътрешна медицина. Проучванията опровергават тезата за възникване в резултат на болест, макар че е допустимо да се открие и вирус. Вероятна е генетичната приемственост, защото някои расови групи не заболяват - например племето инуити от Северна Америка и племето банти от Африка. Гените обаче не изясняват кой тъкмо, по кое време и за какво ще се разболее.

Неврологът Луис Дж. Роснър, някогашен шеф на клиниката към Калифорнийския университет в Лос Анджелис, написа: „ Дори хората, които имат всички нужни гени за Министерски съвет, не постоянно се разболяват. Това заболяване, считат специалистите, се дължи на фактори от обкръжението на болния. “

Въпросът се усложнява от данните, получени посредством ядрено-магнитен резонанс и след аутопсии. Съществуват случаи на демиелинизация на централната нервна система при лица, които в никакъв случай не са усещали или проявявали признаци на заболяването. Как се получава по този начин, че едни хора с увреждане на миелина не развиват заболяването, а други заболяват? Възможно ли е отговорът да се крие измежду „ факторите от обкръжението “, загатнати нагоре?

В своя другояче превъзходен труд за множествената склероза доктор Роснър безогледно пропуща да прегледа напрежението като евентуален извършител. Вместо това, той стига до заключението, че болестта вероятно се изяснява с автоимунната система:

„ Човек става алергичен към личната си тъкан и създава антитела, които нападат здрави кафези. “ Той подценява голямото количество здравна литература, свързваща въпросните автоимунни процеси със напрежението и персоналния темперамент на болния - едни връзки, които ще разгледаме по-подробно в идващите глави.

Проучване от 1994-та, направено в отделението по неврология към болничното заведение на Чикагския университет, преглежда взаимоотношенията сред нервната и имунната система, както и евентуалната им роля за появяването на множествена склероза. Използвани са плъхове за онагледяване на опит, при който изкуствено породено автоимунно заболяване се утежнява, откакто се блокира опцията за остра и навременна реакция против дразнители. Ако не е била възпрепятствана, естествената реакция на животните към напрежението щяла да ги защищити.

Пациентите с Министерски съвет, разказани в профилираната литература, както и всички хора, които персонално интервюирах, са били поставяни в обстановки, близки до тези на злополучните лабораторни животинки от чикагското изследване. Били са изложени на голям и нескончаем стрес още от детска възраст, като способността им да му отвръщат съответно е била занижена.

Основният проблем не е в самия външен дразнител, а в безсилието да му се противодейства. Резултатът е вътрешен стрес, който става подтиснат, а оттова и недоловим. Рано или късно пренебрегването на персоналните потребности и угаждането на непознатите стремежи престават да бъдат стресиращи. Човек стартира да ги приема като нещо обикновено и по този метод се обезоръжава.

От: „ Когато тялото споделя „ Не “: Цената на скрития стрес “, Габор Мате, Изд. ЛИК, 2006 година
Снимка: goodreads.com